Георги Борисов Голубоглазый волк Синеокият вълк

Красимир Георгиев
„СИНЕОКИЯТ ВЪЛК“ („ГОЛУБОГЛАЗЫЙ ВОЛК”)
Георги Богданов Борисов (р. 1950 г.)
                Болгарские поэты
                Перевод: Анатолий Головков


Георги Борисов
СИНЕОКИЯТ ВЪЛК

Тук дойде от небето почти
и земя край брега си хареса…
Декар взе – и веднага плати.
А морето до камък пренесе.

Вдигна къщата с голи ръце.
Но откакто я дава под наем,
спи на двора под навеса все.
И какво му е – ние не знаем.

Сутрин пие на гладно или
през дърветата гледа морето
и за риба – вали не вали –
тръгва винаги сам през дерето.

През гората от габър и дъб
крачи равно и въздуха души,
празна раница метнал на гръб
и убийствено тежки ботуши.

Не обича дълбокото той,
затова на реката отива –
там, където последен завой
прави тя – и с морето се слива;

там, където примряла от плод,
тя кърви между двата си бряга
и, поела към следващ живот,
в плитчините й рибата бяга.

От години е вече така:
от шишето той първо отпива,
мята въдица, вдига яка
и в тръстиката сякаш заспива.

Тъй стои и лови с часове,
във водата нагазил до кръста,
и се връща – кълве не кълве –
с пълна раница в празната къща.

Нито спи му се, нито яде,
нито с хора на маса говори.
Вади рибите, сякаш са те
живо злато – и живи ги пори.

На дъската реди ги – напук,
точи вино и пъшка из мрака,
че оная – най-едрата тук –
бяга все и с опашка му маха.

Че оная, вдовицата – тя! –
все по-силно и бързо влече го
към дълбоката своя вода,
а дълбокото плаши го него.

И дали от водата, или
от изтеклите в нея години,
стават все по-прозрачни и зли,
все по-вълчи – очите му сини.

И под навеса сух от камъш,
с нож в ръка и до мрака на завет,
той заплаква – без глас, изведнъж…
И във своите сълзи се дави.
 

Георги Борисов
ГОЛУБОГЛАЗЫЙ ВОЛК (перевод с болгарского языка на русский язык: Анатолий Головков)

Он явился сюда, как с небес,
этот берег привлек его чем-то,
и земли прикупил там, где лес
и река извивается лентой.

И придворье, и каменный дом
возводил он своими руками,
но как отдал жилище внаём,
спит в саду, у ведра с угольками.

Выпивает с утра натощак,
наблюдая с прищуром природу,
и бредет через лес и овраг
на рыбалку в любую погоду.

Он шагает сквозь сырость и мрак
по тропе между грабов с дубами,
дышит ровно, хоть тяжек рюкзак
с притороченными сапогами.

Глубины он боялся всегда,
при купании, как в разговоре,
и приходит к реке, где вода
широко устремляется в море,

где она, тяжела от плодов,
кровоточит и бьется о берег,
где согласно веленью богов
мелководьем взрывается нерест.

Так годами: сначала – глоток,
лески свист и полдня беззаветно
камыши сторожит поплавок,
от реки ожидая ответа.

Ждат не надо – отчаянный клёв,
глупой рыбый печальны глазища.
И вернется назад рыболов
с полной сумкой в пустое жилище.

В этот вечер не ест и не спит,
и ни с кем говорить не желая,
золотую макрель потрошит,
хоть она еще бьется живая.

Он ей мстит – наполняет бокал,
выпивает с недоброй улыбкой, –
мстит за ту, что опять не поймал, –
золотую лукавую рыбку.

Да не рыбка она, а – вдова!
Что ж, опять ускользнув, увлекает
в глубину своего естества?
А его глубина и пугает.

Время будто бы лечит людей,
годы штопают раны любые,
но с годами прозрачней и злей
эти волчьи глаза голубые.

Под навесом из камыша
он сидит, нож в ручище сжимая.
Вдруг завоет его душа…
И утонет в слезах – чуть живая.